Какво зърно е човек – черно или бяло?

Димитър Иванов Стоянов, по-известен под псевдонима Елѝн Пелѝн, е български писател, който принадлежи към най-ярките и най-талантливите представители на критическия реализъм в българската литература. Най-хубавите си и най-характерни творби посвещава на българското село ("Напаст божия", "Ветрената мелница", "Косачи", "Андрешко" и др.). Писателят редактира вестници (в. "Българан", в. "Развигор"), списания (сп. "Селска разговорка"), в младежките си години пише поезия, създава детски и хумористични стихотворения. Но от края на 19-ти и началото на 20-ти век, „певецът на селото“ изоставя социално-битовата тематика и насочва вниманието си към вечните теми в човешкия живот: доброто и злото, истината и лъжата, за насладата и самоотричането, добродетелта и греха. Голяма художествена стойност в творчество му има сборникът „Под манастирската лоза“, в който авторът е вложил жизнения си оптимизъм, вярата в човека и мъдростта си.

Според посланията на автора е напълно естествено за човешката природа да бъде разпъната между праведното и грешното. В разказа „Чорба от греховете на отец Никодим“, човекът е наречен “и черно, и бяло зърно“, защото влечението към земните радости непрекъснато се противопоставя на въздържанието, догмите и забраните.

Още в самото заглавието е загатват проблема в творбата - противопоставянето между материалното, изразено с „чорбата“, и духовното, олицетворено с греха и отеца. Авторът използва описанието на природната картина, излъчваща мир, спокойствие и хармония, за да въведе читателя в разказа: „Днешният ден, макар и обикновен делничен ден, беше великолепен. Някак празнично се разстилаше небето, някак празнично светеше слънцето, нещо молитвено имаше в тишината на гората, в набожния напев на чешмата...“ . „Майсторът на късия разказ“ използва природата за разкриването на художествената идея – единството между земното и божественото в природата чрез опозиционните двойки „обикновен-великолепен“ и „празнично-молитвено“. Природата е персонифицирана като жива реалност. Образите на героите се разгръщат на нейния фон. „Ние с отец Сисой седехме до масата под сянката на лозата и се радвахме на тоя хубав ден.”. Използвана е двойна рамка на разказване – разказвачът е слушател на историята на отец Сисой. Очакванията на разказвача за „по-особен“ обяд разкриват, че отецът служи на Бог без фанатизъм, угажда си в яденето и пиенето. Отец Синой нарушава църковните забрани и пригажда небесните догми към своите мерки за добро и зло. За изненада на гостът обаче, отецът заявява, че ще го нагости с „нещо просто само по себе си, но пълно със значение“ - „чорба от греховете на отец Никодим.“. Отец Сисой разказва за живота на отец Никодим, който почива в манастирските гробища вече от почти година, като уважава правото на личен избор и начин на живот на другия. Отец Никодим е свещенослужител, чиято душа е изтерзана от въпроси и търсене на отговорите за смисъла на човешкото съществуване, за праведното и грешното.

Не е нужно да се обяснява надълго откъде произтича неотразимата сила , с която ни въздейства разказът на Елин Пелин. Тя не произтича само от изумителната простота и кристалната чистота на рисунъка, от жизненото пълнокръвие на образите, като довеждат изображението у Елин Пелин до физическа неопровержимост. Тя произтича и от непосредствената простота и многообразие на живота, чрез които авторът винаги съумява да ни внуши една истина за човека.

Новелите от „Под манастирската лоза“ са изразяват стихийно-материалистическото светоусещане на писателя. Чрез своите герои авторът внушава, че животът трябва да се живее такъв, какъвто е, и така, както изисква естествената човешка същност. Елин Пелин притежава изключителна способност за наблюдение и самонаблюдение, която е могъл да усвои от народа. В образа на отец Сисой от „Чорба от греховете на отец Никодим“ се открива писателя с неговото разбиране за човека с бяла и черна душа. Това е той – идеалист с многостранен поглед към живота.

#реализъм #литература #елинпелин #ЛИС #автор #добро